Преди икономическите реформи на Китай да бъдат наречени чудо, преди твърдо затворените врати да се отворят към по-широкия свят и преди практически всички икономически и показатели за качеството на живот да се изстрелят нагоре, Китай се сблъска с тежка жилищна криза. В момента, когато страната е на ръба на внушителен възход, градските райони са изключително претъпкани. През 1980 г. средното жизнено пространство на човек в градски Китай е около размера на едностаен апартамент в Манхатън или средната американска кухня. Този показател не преминава прага от 10 квадратни метра до 1985 г., а до средата на 90-те години не надхвърля 15 квадратни метра. Като паралел, средните жилищни пространства за градските райони по света през 1992 г. показват, че само градове като Токио, Ню Делхи и Кайро имат приблизително толкова малки пространства на човек.
Наличността на пространство само частично описва ситуацията с жилищата. В началото на най-голямата вътрешна миграция от селските към градските региони в света, градският Китай беше не само претъпкан, но и мръсен, опасен и категорично немодерен. През 1985 г. 90% от градските домакинства нямат тръбен газ, 70% нямат единствен достъп до тоалетна, а почти 40% разчитат на споделени кухни и водни кранове. Бързата демографска промяна, в комбинация с корупция и обща бедност, влошават жилищния проблем. Фундаментално, липсва силен стимул за строителство на жилища. През 80-те години жилищата са отговорност на държавата, управлявани или от местни правителствени жилищни администрации, или от държавни предприятия. Наемите са номиналния от 1% до 3% от средния доход, не са свързани с разходите за строителство или поддръжка, което прави допълнителното строителство на жилища не особено рентабилно. С държавата едновременно задължена и незаинтересована, и частното развитие напълно незаконно, качеството на жилищата се влошава.
Тогава себпоявява Дън Сяопин, иницииращ революция в недвижимите имоти. Трансформацията започва с проста поправка през 1988 г. в глава 1, член 10 на Конституцията на Народната република Китай: „правото на ползване на земята може да бъде прехвърлено съгласно закона.“ Въпреки че е неясно, това изречение отворя много врати. Държавата все още притежава земята, но по-малките местни и общински правителства получават възможността да я развиват, продавайки права за ползването ѝ на строителни предприемачи. Това създава нов динамичен икономически механизъм, при който местните правителства могар да генерират приходи чрез продажба на земя, като по този начин се стимулират развитието на нови жилищни проекти. Частните предприемачи, от своя страна, откриват разрастващ се пазар, жаден за съвременни жилищни решения. Тази симбиотична връзка между местните правителства и частните предприемачи поддържа бързата урбанизация и икономическия растеж, който следва.
Реформите предизвикват и културна промяна. Собствеността на жилища се превръща в символ на успех и стабилност, подхранвайки търсенето на нови жилищни проекти. С разрастването на средната класа, нарастват и амбициите за по-добри жилищни условия. Това търсене подхранва допълнително строителен бум, с високи апартаменти и модерни жилищни комплекси, трансформиращи градските силуети. Градове като Пекин, Шанхай и Шенжен се превъръщат в епицентрове на тази трансформация, привличайки както вътрешно, така и международно внимание.
Въпреки това, бързото развитие не идва без свои собствени предизвикателства. Спекулативният характер на жилищния пазар дивежда до стремително нарастващи цени, правейки собствеността на жилища все по-недостъпна за мнозина. Разликата между цените на жилищата и средните доходи подчертава нарастващото неравенство в градски Китай. Например, докато цените на имотите в Пекин са сравними с тези в големите западни градове, средният доход в Китай е бил значително по-нисък, влошавайки кризата на жилищната достъпност.
Освен това, фокусът върху бързото развитие често се оказва за сметка на устойчивостта и качеството. Бързането за строителство води до разпространението на жилищни единици с лошо качество и зле планирани градски райони. Това става очевидно, когато жилищният пазар започна да се охлажда и се появяват пукнатините в системата. Свръхзадлъжнялата природа на големите предприемачи като Evergrande разкрива крехкостта на жилищния пазар. Тяхната зависимост от непрекъснат растеж и дългове за финансиране на проекти създава несигурна ситуация, която е неустойчива в дългосрочен план.
Политиката „три червени линии,“ въведена от правителството, има за цел да адресира тези системни рискове, налагайки строга финансова дисциплина на предприемачите. Политиката е отговор на разпространената спекулация и рисковите финансови практики, които са обичайни в жилищния сектор. Лимитът на задълженията, дълга и паричния поток има за цел да ограничи прекомерното заемане и да стабилизира пазара. Въпреки това, за силно задлъжнели компании като Evergrande, тези ограничения се оказват фатални.
Крахът на Evergrande изпраща вълни в финансовата система, подчертавайки взаимовръзките между жилищния пазар и по-широката икономика. Невъзможността на компанията да изпълни дълговите си задължения не само засегна нейните акционери и кредитори, но също така оказва каскаден ефект върху строителната индустрия, местните икономики и милиони купувачи на жилища. Последствията се усещат далеч и широко, подчертавайки системната важност на жилищния сектор в икономическия пейзаж на Китай.
Освен непосредствените финансови последствия, крахът на Evergrande повдига критични въпроси за устойчивостта на икономическия модел на Китай. Бързата урбанизация и икономическият растеж на страната подхранвани от жилищен пазар, който към тогавашния момент, изглежда на нестабилна основа. Зависимостта от дългове и спекулативни инвестиции беше създала балон, който, ако не бъде внимателно управляван, може да има дългосрочни последствия за цялата икономика.
Отговорът на китайското правителство на тази криза ще бъде решаващ момент в икономическата му история. Балансирането на необходимостта от финансова стабилност с императива на продължаващия растеж представлява сложно и комплексно предизвикателство. Способността на правителството да се справи с тази криза ще бъде тест за неговото икономическо управление и ангажимента му към социалния договор, който подкрепя неговата легитимност десетилетия наред.
Кризата в жилищния сектор има по-широки последствия за демографската и социална политика на Китай. Спадът в раждаемостта и обратните миграционни тенденции от селски към градски райони подчертават променящата се динамика на китайското население. В лицето на недостъпни жилища и ограничени икономически възможности, по-младите поколения се сблъскват с предизвикателства, които поставят на изпитание социалния договор, който е основата на стабилността на Китай. Обещанието за икономическо благосъстояние в замяна на лична свобода става все по-трудно за изпълнение, повдигайки въпроси за бъдещата посока на китайското общество.
В заключение, трансформацията на китайския жилищен пазар от държавно контролиран сектор в криза до динамичен двигател на икономическия растеж е свидетелство за силата на политическата реформа и пазарната либерализация. Въпреки това, бързото и често неконтролирано развитие води до нови предизвикателства, включително кризи на достъпността, финансова нестабилност и социално неравенство. Настоящата криза в жилищния сектор, илюстрирана от краха на Evergrande, подчертава необходимостта от балансиран и устойчив подход към развитието. Докато Китай търси баланс в този критичен момент, способността му да се справи с тези предизвикателства ще оформи бъдещето на икономиката и обществото му. Сложното взаимодействие между жилищния сектор, икономическия растеж и социалната стабилност подчертава сложността на развитието на Китай и важността на стратегическото управление за осигуряване на проспериращо бъдеще за всичките му граждани.
More Stories
Защо най-накрая Мексико се превръща в богата страна
Наближаваща криза в Обединеното кралство
Поглед към европейската демографска криза