Някои грешки не са случайни. Те са система.
Положението е тото 5 от 41 – шансът нещо да се оправи е същият като да уцелиш всички числа. А нивото на река Дунав от днес вече ще го мерим в милилитри. За да не изпуснем онази последна капка, която ще прелее чашата и ще ни напомни, че търпението също има дъно.
Вече не знаем какво е по-обезпокоително – че некомпетентността се е превърнала в начин на управление или че сме спрели да ѝ се чудим. Когато в игра 5 от 35 изскочи числото 41, някои хора се запитаха дали това е грешка. Други, по-свикнали с родната действителност, само вдигнаха рамене. Може би винаги са ни лъгали – и ние винаги сме се съгласявали да вярваме.
Некомпетентността у нас не е временна. Тя не е дефицит на знания, а системна конструкция. Често изглежда като следствие, но всъщност е стратегия. Когато компетентността се замени с лоялност, а фактите – с убеждения, управлението престава да решава проблеми и започва да ги създава. А най-опасна е увереността, с която се взимат грешните решения – защото самочувствието на некомпетентния е винаги по-голямо от усещането му за отговорност. По този начин получаваме днешната реалност – на тото-управление, капкова отговорност и статистика, писана в мъгла.
В тази реалност некомпетентността не се прикрива – тя се размахва. Личи си от решенията, които се взимат, и още повече от тези, които се избягват. Проблемите се „решават“ с пауза, отлагане или внезапна амнезия. Важно е не какво ще стане, а кой ще го обясни по-безобидно пред медиите.
Има два вида некомпетентност – вродена и умишлена. Първата се ражда с човека, втората – с модела на властта. Те често работят в симбиоза. Едната не знае как, а другата знае точно как да не стане. Така грешките се мултиплицират, отговорността се изпарява, а всяка нова криза изглежда като природно бедствие – внезапна, непредотвратима и уж извън човешки контрол.
Така се създава една странна стабилност – стабилност на посредствеността. Умишлената некомпетентност не търси резултати, тя търси устойчивост на хаоса. В този свят успехът е подозрителен, а инициативата – рискова. Най-сигурният начин да оцелееш е да не правиш нищо, но да изглежда, че си зает. Да не разбираш, но да участваш. Да не знаеш, но да решаваш. Постигаш напредък, когато успееш да обясниш провала като успех. Издигаш се, ако не задаваш въпроси. И се задържаш, докато останеш невидим за реалните проблеми. В тази подредба талантът е заплаха, компетентността – подозрение, а критичното мислене – диагноза.
Поколения наред живеем в тази подменена реалност, където всичко е възможно, но нищо не се случва. И когато някой случайно уцели вярното число – в живота, в професията, в мисленето – го гледаме със съмнение. Не защото не вярваме в успеха, а защото сме свикнали, че той не се печели, а се разпределя. В тази среда промяната не е въпрос на воля, а на чудо. А чудесата – както знаем – не се случват често в тото-то с фалшиви числа.
Може би „41“ не е грешка. Може би е код. Сигнал. Малко прекалено явен, за да бъде скрит. И точно затова – пренебрегнат. Както капката, която виси над ръба на чашата – всички я виждат, но никой не иска да я предизвика.
More Stories
Пренареждане на кабинета: Какво означава промяната в парламента за взетите досега решения?
Сляпа преданост
Единственото сигурно нещо в живота е неговият край